Море

Отново сънувам морето. Всяка вечер. Ако не - то сънувам басейни. С топла приятна вода. Прозрачна и приканваща да влезнеш.

Плача при раздялата с тях. Плача в съня ми.

Бях получила следното обяснение – липса на майчината утроба. Подсъзнателно. Интересно. Може и това да е. Вода, която ме облива и ме приютява. Приятно е.

Нещо напоследък се чувствам ограничена и затъпяла. Не мога да проведа един нормален разговор. В главата ми е само едно и също.

Понякога мълча. И слушам.

Скучно ми е ежедневието ми. Все едно и също. Глезена съм. Защото имам избор. И пак недоволствам.

Имам всичко и пак търся нещо лошо.

Съсипвам си нервите. Сама. Защо един път не помислих нещо хубаво.

Все се пазя, все не искам да ми се случи нещо лошо, а всякаш мечтата ми е да ми се случи и да кажа – ето бях права. Поне съм подготвена.

А всъщност изобщо не съм подготвена.

И любимия ми сдух. Как само ми липсваше. Нямаше го повече от две седмици. Уау. Направо не бях аз. Щастлива, лека, красива.

Но той се върна и вече съм си аз. Мрачна, нервна. Липсваше ми. А как те мразя.

Бягам от стереотипи, а аз самата живея в стереотип. Все мисля, че всичко се повтаря. Че няма пълно щастие, че няма пълна тъга.

От страх ще пропусна щастието. От страх бягам. От страх ще бъда сама. Защото ще наранявам хората. От страх.

Споменах някъде, че съм затъпяла. Ами ето – това е резултата.

Но морето – то ще ме успокои и ще ме стопли.

Обичам те.