If I never…

Понякога се чудя проблема в мен ли е или в другите.
Понякога не знам какво искам.

Вървя наопаки – първо плача, после се ядосвам.

Обичам ли болката?

Колко сила ми трябва да променя начина си на мислене?

Или да отблъсна хората, които се подиграват с мен?

Опитвам се, но… каква е тази сила, която ме спира… да ги разкарам, да се подиграя с тях, да ги смачкам, да изчистя съзнанието си, да ги мразя?

Доброта или наивност…

И все пак ако изтръгнеш нещо на сила от сърцето си, времето ще го заличи ли?

Споделена любов

„Ще те обичам в добро и зло, докато смъртта ни раздели”

Възможно ли е?

Според мен са малко щастливците, на които им се случва.

Като се обърна назад виждам, че никога не съм имала споделена любов. Никога не съм се влюбвала щастливо. Ако съм обичала някой адски много – то той не ме е обичал. И обратното.

Такава любов не съществува. Иска ми се да повярвам в обратното, но не мога.

Пасваш си с някой човек. Всичко е страхотно. Няма завист, ревност. Смеете се. Правите планове заедно. Мислиш, че с този човек може да отидеш на края на света, без страх. Разговорите ви могат да бъдат както много сериозни така и много забавни. Няма срам, притеснение. Готови сте да направите всичко, което поискате без грам да се замислите. Просто се хващате за ръце и тръгвате.

Ех…

И идва момента, в който единия се отделя. А другия – след като е имал всичко това, остава сам и спира да вярва. В главата са му всички онези въпроси – имах най-доброто и го пропилях. И защо? Има ли по-добро? Къде сбърках и какво сторих? Бях щастлив и загубих всичко.

Не искам да вярвам, че може да бъде по друг начин. А ми се иска.

Понякога мисля, че съм неспособна да обичам. От страх. От страх да не сбъркам някъде и да загубя отново нещо ценно.

Как се намират хората? Как става така, че си пасват и че връзката им не е бреме, а свобода?

Може ли някой да ми отговори?

Защото аз не вярвам в споделената любов.

А вие?

09.06.08

Връзка

Като всяка една млада жена и аз искам да имам връзка. Да имам човек до себе си, с който да пътуваме, да излизаме вечер, да се чуваме по телефона.
В момента имам това, за което мечтая. И… Не се чувствам точно така както съм мислила или както съм искала.
Понякога съм много щастлива. Друг път – тъжна. Чудя се аз ли не съм в ред. Или така трябва да бъде.
Едни от най-хубавите моменти в живота ми са, когато бях сама. Свободата, въздуха, нощите. Всичко е толкова различно. Толкова прекрасно. Но имах и много моменти на самота, на липса на половинка.
Дали годините, на които съм, обществото, порядките, моралът ни подтиква да се обвързваме дори когато не сме готови?
Дали някога ставаме изобщо готови?
Кога сме сигурни, че това е човекът?
Защо този, с когото сме не е 100% това, което искаме?
Защо секса в една отворена връзка е редовен и по-много, а в нормалната връзка липсва?
Защо липсва страстта?
Защо човека, с когото се разбирате перфектно не може да има връзка с теб, а когато се правят компромиси и си затваряме очите за някого – точно той е нашият избраник?
Имам толкова много въпроси защо…
А най-странното е, че вече хем не мога сама, хем ме стяга шапката и във връзка.
Уф, стана като лична драма.
А, всъщност, въпроса ми е – защо по-дяволите се чувствам така?