Споделена любов

„Ще те обичам в добро и зло, докато смъртта ни раздели”

Възможно ли е?

Според мен са малко щастливците, на които им се случва.

Като се обърна назад виждам, че никога не съм имала споделена любов. Никога не съм се влюбвала щастливо. Ако съм обичала някой адски много – то той не ме е обичал. И обратното.

Такава любов не съществува. Иска ми се да повярвам в обратното, но не мога.

Пасваш си с някой човек. Всичко е страхотно. Няма завист, ревност. Смеете се. Правите планове заедно. Мислиш, че с този човек може да отидеш на края на света, без страх. Разговорите ви могат да бъдат както много сериозни така и много забавни. Няма срам, притеснение. Готови сте да направите всичко, което поискате без грам да се замислите. Просто се хващате за ръце и тръгвате.

Ех…

И идва момента, в който единия се отделя. А другия – след като е имал всичко това, остава сам и спира да вярва. В главата са му всички онези въпроси – имах най-доброто и го пропилях. И защо? Има ли по-добро? Къде сбърках и какво сторих? Бях щастлив и загубих всичко.

Не искам да вярвам, че може да бъде по друг начин. А ми се иска.

Понякога мисля, че съм неспособна да обичам. От страх. От страх да не сбъркам някъде и да загубя отново нещо ценно.

Как се намират хората? Как става така, че си пасват и че връзката им не е бреме, а свобода?

Може ли някой да ми отговори?

Защото аз не вярвам в споделената любов.

А вие?

09.06.08