Седях вчера насред гората. Иглолистна. В бягство от софийските жеги. Седях и мислех за момента, в който умират мечтите. Мислиш за нещо, надяваш се, мечтаеш, вярваш. До момента, в който всичко се срутва.Мислех за на другия ден, деня след това. Как се събуждаш със свито сърце. И знаеш, че няма за какво да мислиш. Как ти е все едно всичко. Как това дали ще се напиеш, напушиш или каквото ти хрумне ще бъде много по добре от болката. Искаш да си „махнеш“ главата и да избягаш от реалността. Да изчезнеш за миг и да се върнеш в света на свойте мечти.
Мразя дните в който се събуждам така. А най-лошото е, че знам кога са тези дни. Усещам ги от вечерта. А понякога и от по отдавна.
Днес е един такъв ден. Но противно на очакванията ми аз се чувствам много добре. Да почти не съм спала, почти не съм спряла да пия и да пуша, не съм спряла да се смея. И се чувствам по-леко. Мамка му да не е първия такъв ден или последния. Всеки път ли ще плача и ще се самосъжалявам. Всеки път ли ще искам да не се събуждам.
Мисля, че помъдрявам с всяка умряла мечта, а и честно казано неискам вече дори да мечтая…. По – добре е така.
