До преди две години основната ми мисъл и страх беше за количеството ми живот (разбирай за смъртта). След като осъзнах, че това е последното нещо, за което има смисъл да се страхувам се появи новата мисъл и новия страх – демек за качеството на живот. Така или иначе всички ще отнесем плувката, така че по – основателно е как ще живеем докато стигнем до там. Демек дали ще сме с разсъдъка си да оценим и разберем живота или ще изтрещим и нищо няма да разберем.
Та сега ще си поговорим за полудяването. Особено е чувството да си мислиш как във всеки един момент може нещо да каже щрак в главата ти. Как може да направиш нещо странно и да се изложиш. Странното е нещо, което не влиза в нормите приети за редни.
Като помисля трезво върху нещата – кое всъщност се приема за нормално и кое за откачено.
Както Паулу Коелю сам е написал:
- Какво е всъщност действителността?
- Това, което болшинството от хората са решили, че трябва да бъде. Не е непременно най-добрата, нито най-логичната, а тази, която се е приспособила към колективното желание. Виждаш ли какво имам на врата си?
- Вратовръзка.
- Точно така. Отговорът ти е логичен, свързан, като на съвсем нормален човек: вратовръзка! Един луд обаче би казал, че имам на врата си смешен, ненужен, завързан по сложен начин шарен парцал, който затруднява движенията на главата и изисква по-голямо усилие, за да влезе въздухът в дробовете. Въпреки това, ако попитам един луд и един нормален какво е това, за здрав ще бъде смятан оня, който отговори: вратовръзка. Не е важно кой е отговорил вярно, важно е кой има право.
/тук съм на мнение, че много от терапевтите са върли почитатели на Коелю/
Понякога мисля, дали откачените хора не се чувстват по – добре. Просто защото не осъзнават какво става. Света им е много по – шарен, по – различен. Вечно са млади, времето за тях е спряло.
От друга страна пък гледам хората около мен, че тотално изтрещяват. Незнам стрес ли, алкохол ли, наркотици ли. Вече даже взе да се взима за нормално ако някой направи нещо откачено. „Всеки с факсовете си” – махаш с ръка и продължаваш.
Дори аз със започването на всяка нова връзка не си мисля стандартните неща – ще се влюбят ли в мен, ще ме обичат ли и т.н. глупости, а си мисля – тоя сега да не е някъв изрод, и да му стане нещо. А това не го приемам за нормално. Понякога даже с носталгия поглеждам назад към старите ми връзки, където поне си познавах хората и си бяха съвсем ок.
Просто вече съм спокойна за себе си – по нормална съм от всички наоколо. А дори и да изкукам – процеса е бавен и несъзнателен. Може и по-леко да ми стане :)
