If I never…

Понякога се чудя проблема в мен ли е или в другите.
Понякога не знам какво искам.

Вървя наопаки – първо плача, после се ядосвам.

Обичам ли болката?

Колко сила ми трябва да променя начина си на мислене?

Или да отблъсна хората, които се подиграват с мен?

Опитвам се, но… каква е тази сила, която ме спира… да ги разкарам, да се подиграя с тях, да ги смачкам, да изчистя съзнанието си, да ги мразя?

Доброта или наивност…

И все пак ако изтръгнеш нещо на сила от сърцето си, времето ще го заличи ли?

Разговор (ако можеха да говорят)

- Какво да направя, за да те накарам да си добре и да си усмихната пак?
- Знаеш какво обичам.
- Но ти нямаш желание дори, как да ти го предложа като те усещам, че не искаш?
- Ами желанието идва с апетита.
- Нали ти дадох това, което искаше пак.
- Ами да, беше интересно, но…
- Добре, какво да направя. Помогни ми.

Мълчание

- Искаш ли играчка?
- Не…
- Защо?
- Защото не ми е интересна. А и ми напомня…
- За какво?

Мълчание

- Добре, мамка му, говори поне.

Мълчание

- И мен ме боли.
- За какво те боли, точно теб. Бях си намерила най-прекрасния приятел. Разбираше ме за всичко, възхищаваше ми се. Пасвахме си идеално.

Ридание

- Не съм виновна…
- Така ли? А кой е виновен. Аз бях перфектна, ти се издъни.

Мълчание

- Ще ти намеря нов приятел. Още по-добър…
- Обещания, обещания… Уморих се. Не искам никой вече.
- Не ме лишавай от това, моля те.
- Хахаха.
- Ти си една съвършена егоистка.
- Не ме ли направи ти такава?

Мълчание

- Извинявай, и на мен не ми е леко.
- Хахаха, не й било леко, дори и за актриса не ставаш.
- Не ми ли вярваш?
- Не.
- Тогава питай сърцето, то ще ти отговори…