Смисъла на всичко

Често си мисля колко съм уморена от всичко. И колко мога да понеса.

Нали затова сме хора – да мислим. Ако не мислехме нямаше да се развиваме. И все пак често се казва – прави нещо, за да не мислиш. И аз правя. Правя го машинално. Правя го по инстинкт. И откиривам как минават часове – аз съм жива и дишам и нищо не ме тормози. Но уви – през това време не съм мислила.

Тогава какъв е смисъла на живота. Да караш напред без да мислиш. Просто по инстинкт. Да вършиш работата си или там каквото и да е, да ядеш, спиш.

Все си мисля за хората, които са видяли толкова малко. Които са щастливи от това, че си лягат вечер и че се будят живи и здрави на другия ден. Хора, чийто живот е закуска, работа, вечеря, ракия, телевизор и легло. Какво ги прави щасливи?

Защо колкото повече знаем толкова повече искаме? Защо това, че искаме ни прави нещастни?

Защо приятелите те предават? А любимия те разлюбва? Защо като си се опарил няколко пъти постъпваш по същия наивен начин?

Защо жение сме толкова чувствителни, а мъжете не. Защо те могат да се чувстват добре сами и без теб, а ние искаме да сме с тях и в тях да виждаме щастието си?

Аз знам защо – защото нямам цел, нямам смисъл в живота ми. Няма нещо, което да ме буди с радост сутрин. Нещо, което да очаквам и към което да се стремя.

Не вярвам в любовта. Вече не вярвам и в приятелството.

Не знам какво ми предстои, но не искам да изпитвам всичко отново. Писна ми от този кръговрат.

Не мога да задържа нищо и никой до себе си.

Толкова просто и елементарно ми е всичко, че вече дори не си струва.

Не искам утре всичко да се повтори. Не искам пак да съм сама. Не мога и да чакам.

Тя!

Тя беше малка и невзрачна. Беше достатъчно умна и възпитана. Искаше да се харесва на момчетата, но видеше ли по улицата някое, свеждаше свенлив поглед надолу. Притеснителна беше. Влюбваше се често, но ходеше сама.

Годините минаваха. Срещна Него. Влюби се до безумие. Беше готова да даде всичко. Беше с Него. Тогава, когато той поискаше. Тя мислеше денонощно за Него, плачеше и се молеше. Молеше се за момента, в който ще спре да страда. Боготвореше го. Гледаше го в очите. Желаеше го непрестанно. А той обичаше да си играе с нея. Криеше се, лъжеше, бягаше. Но тя му прощаваше след всеки път. Само и само да бъде с нея. Нейното момче да я обича. Разделяха се, събираха се. Тя плачеше тайно. Това ли е истинската обич. Толкова страдание. Един ден събра сили и реши да сложи край. На щастие, любов, страдание. Тежко й беше. Но беше за нейно добро. Нейното обично момче щеше да е по-добре без нея. Тя също щеше да е по-добре без него. Искаше й се. Искаше да спре да плаче. Искаше да бъде обичана толкова, колкото и тя дава.

Появи се следващия. Добър, весел. Веднага си паснаха. Дори мислите си четяха. Всичко се разви толкова прекрасно. Това ли беше щастието. Това ли беше нейната дълго чакана половинка. Липсваше нещо, но нали щастието беше на лице. Премести се да живее при него. Това ли искаше? В момента да, но явно вътре не беше готова за това. Започна атака, една след друга. Спря да излиза. Плачеше. Беше я страх от всичко, дори от себе си. Искаше да се прибере в своя дом, да легне в своето легло. Готова ли беше? След няколко месеца се пребори с ужаса. Стана силна. И знаеше какво иска от живота. Беше си с момчето. Обичаше си го. Но липсваше нещо, отнов и отново го разбираше. Липсваше тръпката. Липсваха пеперудите в стомаха, ревността. Всичко беше прекалено спокойно. Дори те. Единия в едната стая, другия в другата. Разменяха си по 10мин думи. Излизаха отделно. Атаките се почвиха. Ужаса беше двоен. Тя незнаеше какво да прави. Толкова силно страдаше душевно. Започнаха въпросите – това ли е живота, това ли съм аз, какво следва оттук нататък? И затъваше. И се влушаваше. Един ден сложи край и на тази любов. Страдаше много, страдаше сигурно повече и от него. Но тя е длъжна да търси своето щастие. Дори и да не го намери,поне да знае, че е опитала.

Остана сама. Бори се с вътрешните си страхове. Плачеше отново. Искаше всичко да свърши. Толкова страдаше. Неискаше повече да живее в този кошмар. А само искаше да бъде щастлива. Оказа се, че не познава себе си. Оказа се, че вече не може да обича. Оказа се претръпнала към всичко, дори към живота. А е млада. Толкова млада, че не си струва.

Може би помъдряла, все още сама, тя чака Щастието и Любовта. Но вече не бърза. Не иска да сбърка и да нарани някой друг. Сбее си вече достатъчно много наранява. Трябва да мисли и за хората около себе си. 

Един ден тя ще се обърне назад и ще си каже живях, опитах, но сега съм щастлива и спокойна и много влюбена!